Как Дерменджиев стана селекционер на националите

Усетих ги още щом излязох от блока. Двама. Ускорих крачка, те затичаха, опитаха да ми направят "вилица", обаче аз се совнах през детската площадка и онези, явно бивши спортисти, но понатежали от футболни конгреси, ме изпуснаха. Тичайки им хвърлих презрителен поглед през рамо и в този момент забелязах с крайчеца на окото как иззад контейнерите за боклук изскочи младок и докато да кривна към катерушките, направи образцов футболен шпагат и ме препъна. Двамата успяха да ме сграбчат под мишниците.
- Пом... - опитах да извикам.
- Тихо, бе! - сряза ме единият.
- От късмета си бягаш, ей! - меко добави другият.
Ясна схема - лошо и добро ченге, а третият, който си изтупваше панталона и ме следеше изпод моновежда, бе по силовите изпълнения.
Ударих на молба:
- Бъркате ме с някого!...
- Не, ти ни бъркаш с някакви аджамии! - усмихна се по вълчи суровият.
Другият все така меко ме увери:
- Проверили сме те най-подробно. Ти си човекът!
Неволно свих глава в рамене като пред шамар, но после се засрамих от себе си, опитах да се понаперя:
- Това съм го чувал няколко пъти и винаги после са ми вземали здравенцето!
Те се засмяха, всеки по своему си. Добрият ме погали с поглед:
- Сега не е такъв случаят! Сега ще те пазим като писано яйце!
- А ако контролата с Хаити мине добре, направо ще те... - започна лошият, но явно опитът му с поощрения не бе богат, та не успя да довърши и май се позасрами.
Аз пък се обърках:
- Какво искате от мен бе, хора?!

Прочети целия текст във в-к "Сега"