Животът ни като виц - 24.10.2016 г.

Правителството се готви за масово нахлуване на бежанци. Като научи това, пишещият тези редове се юрна трескаво да приготвя зимнина, да купува свещи, кибрит и пирони, да трупа пред входната врата чували с пясък и да укрепва прозорците със заковани на кръст дъски, изобщо да прилага запомненото в часовете по начално военно обучение и по ОЗННС (онова, дето с учебна цел се изчисляваше броят на поразените в зоните около ядрен, химически или бактериологичен удар). Навярно този панически опит за оцеляване ви е смешен, но, както е казал онзи анекдотичен старшина, "Смеете се, ама като падне атомната бомба, аз ще се смея!"

Има ли основания за паника? Може и да няма, но също така няма случай в най-новата българска история, когато правителство, колкото и да се е готвило, да е било подготвено в момент на голяма беда. По байтошово време денонощно се готвехме да реагираме на ядрен удар, но като гръмна Чернобил, изложихме се, може би защото очаквахме удар от запад, пък той дойде... Но това е минало. Макар пишещият тези редове наскоро да чу слух, че още имало хора, живеещи във фургони след земетресението в Стражица от 1986 година. Както и да е, сега, когато има пълна прозрачност, пак няма наводнение, порой, градушка, изтърван влак или снеговалеж през януари, за които съответното правителство да е готово. Единственият плюс сега е, че научаваме за това веднага и не от слухове, а от медиите, където съответните правителствени мушмороци обясняват как те са били напълно готови, обаче коварствата на природните стихии са необхватни. Тук е мястото на виц, който може би не е най-подходящият по темата, но пък тук му е мястото:

Има две причини да не вярваме на хората:

1. Не ги познаваме.

2. Познаваме ги.

Прочети целия текст във в-к "Сега"